Часът беше почти 4 сутринта, а аз не спирах да се въртя в леглото. Имах усещането,че не лежах на него, а на земята и то върху безброй и различни по-големина остри като бръснач, камъни.  Очите ми се бяха подули и ме боляха , не спирх да плача.Сълзите ми се стичаха неспирно като река, през пролетно време, когато тамън се топят снеговете.Исках да крещя, да викам ала не можех, гърлото ми бе пресъхнало, а и нямах сили. Станах да си сипя чаша вода. Отпих глътка и пак заплакох. Запътих се към балкона, реших че глътка свеж въздух, ще ми дойде добре. Минах през тъмния и мрачен хол. Всичко като, че ли спеше , даже часовникът не тиктакаше. Тъмнината ме обгръщаше със студената си прегръдка, продължавах плахо да вървя към балкона. Чуствах се толкова празна и самотна, а сърцето ми като че ли бе спряло като старият часовник на скрина.

Отидох на балкона седнах, на мястото от което гледах целят спящ град. Там където с теб седях ме и мечтаех ме: за бъдещето ни, за любовта ни, за живота. Бяхме като малки невинни деца,  които мечтаеха за така чаканата лятна ваканция.

Да, а сега седя сама и гледам, но нищо не виждам, нищо не усещам, за нищо не мечтая.

Знаех само едно, утре ти се женеше за нея. Това ме съсипваше, обичах ме се, още те обичам, но така бе най-добре за теб. В онзи ден не ти казах истината, не ти казах причнита, заради която прекратих най-истинското нещо в живота ми, заради която изоставих теб.

Затворих очи и като че ли ароматът на парфюма ти ме прегърна, така както ти ме прегръщаше.Пак заплакох и си спомних за последната ни среща, когато ти ме гледаше с такава омраза и ненавист, а аз исках да се опитам да ти обясня защо се случи всичко това.Ти ме погледна тогава и ми заяви,че след една седмица се жениш и то за ужким най-добрата ми приятелка. Аз пак не ти казах истинската причина, заради която те отблъснах, нямаше как да ти кажа.Тази новина ми заседна като огромно парче ябълка в гърлото, а сърцето ми като че ли се разкъса на две, като лист хартия.Тогава успях да ти кажа следното, което беше и като последно сбогом:

-         “Не мога да повярвам, че повече никога няма да мога да те целуна, няма да мога да се сдържа. Та аз едва сега се сдържам да не го направя.” – проплаках. Ти ме погледна строго и нищо не ми каза.

-         “Няма да мога да те прегърна и да усетя как бие сърцето ти. Няма да мога да видя красивите ти и нежни очи.” – продължих. Ти пак нищо не каза, само ме гледаше пронизително.

Аз подължих:

-         “ Знам,че ме мразиш заради  това което ти причиних, но един ден ще ме разбереш.Обичам те и винаги ще те обичам.Дано тя те обича и на половината, колкото мен. Дано успее да те дари с усмивка, така както аз.”

Ти ме бутна, погледна ме и ми каза:

-         “ Как не те е срам да ми говориш за любов и обич, ти ме остави, а аз ти бях направил предложение за брак. Как смееш да ми говориш, че повече няма да ме целуваш и прегръщаш, ти отдавна изгуби това право” – обърна се и си замина, дори не се и обърна.

Аз стоях и треперех, нямаше какво да кажа, не можех да те извикам, не можех да те догоня, защото знаех, че си прав. Стоях 1 час без да мръдна от мястото си, стоях като статуя, заваля и пороеен дъжд. Капките паднаха толкова безмилостно имах чуството, че ме наказваха, за всичко което бях сторила и най-вече, за това, че не ти казах истината.

Това беше и последната ни среща, така и приключи всичко между нас.

Върнах се пак към реалността, но тя не бе по-малко жестока от мислите ми. Стоях на балкона и плачех и осъзнвах,че оставаха броени часове до сватбата ти, нямах право да те спирам. Исках да бъдеш щастлив, въпреки че знаех, че няма да бъдеш. И не защото на мен ми се искаше така, а защото знаех,че го правиш нарочно, за да ме заболи.Ти не я обичаше, а тя винаги се опитваше да те отмъкне от мен.Преследваше те постоянно, и то не защото те обичаше, а защото ни завиждаше. Но не мога да те спра, мога само да ти пожелая много щастие.Да откриеш любовта, дори и в нея.Да обичаш силно и горещо, дори повече от предела на възможното.Пожелавам ти, тя да те обича и да се отдаде само на теб.Пожелавам ви много години семейно щастие.Искам и да ти пожелая да ме забравиш, защото знам че това заслужавам.Обичаше ме, а аз предадох любовта ти.Знам, че не заслужавам нищо от теб, но искам да те помоля за едно нещо.Искам прошка, моля те прости ми.Прости ми за това, че нашата любов приключи по този болезнен начин. Прости ми, че нямах сили и до ден днешен да ти кажа, защо сложих край.Прости ми, че не намерих по подходящ начин от това, да те отърва от мъката, която би преживял по-късно, ако още бяхме заедно и даже бях ме станали семейство.Просто ми, че не ти казах по друг начин, че ми оставт още най-много 5 месеца живот.Просто ми за всичко, обичам те любов моя и винаги ще те обичам, дори и вече да не дишам, дори и сърцето ми да не бие, а да е студено и вледенено, като бучка лед. Прости ми.